Лаборатория по философия:

▬▬▬▬▬▬▬▬▬▬▬▬▬▬▬▬▬▬▬▬▬▬▬▬▬▬

книга за опитващите се да разбират

ЗА АВТОРА: Ангел Грънчаров е роден на 28 март 1959 г. в гр. Долна баня, Софийска област. През 1983 г. се дипломира по специалността философия в Държавния университет в Санкт-Петербург, Русия. През 1985 г. е асистент по философия в Пловдивския университет "П. Хилендарски", където работи до 1992 г. От 1992 завежда създадения от него Център за развитие на личността, в който група млади философи, психолози и социолози провеждат редица изследвания върху проблеми, свързани с човека. В Центъра се организират за първи път в България курсове по практическа психология и антропология, тук е и началото на психоанализата в съвременна България - в центъра работят психолози, специализирали психоанализа в Париж. Автор е на книгите "Животът на душата: психология" (1997; прераб. изд. - 1999), "Универсумът на свободата" (2001), "Изкуството на мисълта" (2001), "Преследване на времето. Изкуството на свободата" (2002), "Тайнството на живота. Въведение в практическата философия" (2006). Работи в областта на психологията и философията: "Изкуството да се живее: етика на достойнството" (1998), "Тайнството на живота" (1999), "GAY-културата" (2001) и др. Сътрудничи със свои публицистични статии в редица печатни издания.





СЪДЪРЖАНИЕ



ВЪВЕДЕНИЕ

РАЗДЕЛ І: ФИЛОСОФИЯТА
1. Как аз разбирам философията?
2. Как се философства?
3. Как говори философстващият?
4. Как живеят философите?



РАЗДЕЛ ІІ: ПЪРВИТЕ НАЧАЛА
6. Откъде да започна?
7. Защо съществуващото съществува?
8. Кое съществуване ми е най-близко?
9. Дали битието съществува многолико?
10. Как аз разбирам живота?
11. А що е истина?



РАЗДЕЛ ІІІ: ЧОВЕШКОТО
12. Какво за мен е свободата?
13. Какво е светът за свободния?
14. Кой е пътят към моята свобода?
15. Какво за мен е тялото?




17. Кои за мен са другите?

ВЪПРОСИ:
1. Лошо ли е да си… “индивидуалист”?
 Ако аз съм индивид, то не е ли естествено да съм и “индивидуалист”? Какво означава това, нима може просто да се разбира като отстояване на индивидуалността си? Имам ли, впрочем, друг избор – ако все пак държа на себе си, не съм склонен лесно да се отказвам от себе си?
 Коя е алтернативата на индивидуализма, към какво се свежда тя? Какъв е “неиндивидуалистът”? На какво тогава държи той, от какво се отказва? Има ли “средно положение” между двете алтернативи, между индивидуализма и “неиндивидуализма”? В какво ли ще се изразява тя?
 Как може да се балансира между едното и другото, какво ще спечеля от това? Възможно ли е да се живее по този начин – “на ръба”, “крайно пресметливо”, “без да се поставя никъде ударението”, без да се определиш, без да си се самооценил, във вечно колебание и неяснота?
 Дали ми е по вкуса такава “балансираност”, която ме обрича на неопределеност, на блуждаене, на безпринципност? В какво се изразява моят индивидуализъм – защото аз държа на себе си, на своята свобода, на раз-личността си? Нима може някому да пречи това, как така да му е “неприятно”?
 Трябва ли да правя компромис между себе си и онова, което “някому” се искало по отношение на мен (без това да е негова работа!)? Докъде ще ме доведе това, а именно прекалено да се съобразявам с “вижданията” на другите… във връзка с мен самия?
 Аз самият опитвам ли се да се меся в нечий живот? Имам ли право да правя това? Мога ли тогава да искам подобно отношение и към мен самия? Какво съм длъжен да кажа на ония, които прекалено се вълнуват около моята личност – и са нетърпеливи да се месят в моя живот, моите работи и пр.?
 Как да защитя себе си, своето право на “личностност”, свободата си? Какво ще ме сполети ако не намеря сили да спра агресията и посегателствата спрямо моята личност, индивидуалност и самобитност? Дали пък другите не са изцяло “благожелателни” спрямо мен, а аз тук само си “въобразявам”, че се опитват да се месят в моя суверенен избор на живот?
 Как да разбера това, мога ли да съм сигурен в автентичното отношение на някой друг към мен? Как обикновено разпознавам “благоразположеността” от “зложелателността”? По какво “си личат” едното и другото?

2. Кои и какви са те, другите?
 Не са ли те най-напред различни, нееднакви, “всеки сам за себе си”, индивидуалности и пр.? Тогава имам ли право да ги наричам с общото име “други”? Каква е тази тяхна “другост”, нима тя се свежда само до това, че те не са “мене”, а “аз” не съм “те” (”тях” и пр.)?
 Вярно ли е това, че между мен и тях трябва да поставям известна граница? Какво ще стане ако тази граница бъде заличена, “размазана”, неясна, ако допусна това тя да не съществува? Няма ли тогава аз самият по някакъв начин да загубя себе си, да се “разтворя” и “изгубя” сред тях?
 Може ли да ми се случи това, ако то стане, как ще се чувствам? Ако пък споменатата граница е налице, то какво ми дава това? Не е ли тя всъщност граница между моята и тяхната на всеки един от тях, от онези,които не са “мен”!) свобода? Защо тогава между свободите ни да не бъде допускана граница?
 Какво ще стане свободите ни се смесят, ако границата между тях бъде премахната? Нима е възможно тогава свободите ни да станат по някакъв странен начин… “безгранични”? Каква ще бъде тази “безграничност”, тази липса на определеност, на предел, дори на “собственост” върху своята свобода?
 Не е ли това равносилно на унищожение на свободата на всички – щом като никой поотделно не разполага със свободата си? Ако някой друг “прекрачва границата на свободата ми”, т.е. се разпорежда с моята свобода, а аз, да предположим, в същото време си позволявам намеса в неговата свобода, то какво означава това, докъде ще ни доведе?
 Всеки един от нас, ставайки зависим от другия, не е ли станал несвободен? Има ли смисъл от подобна”размяна” на свободите ни? Мога ли да си позволя това по отношение даже на най-близък човек, или по отношение на друг, чужд човек? Не ни ли се налага да зачитаме и уважаваме свободите си, което е равносилно на признание на суверенността на нашите личности?
 Дали само тогава няма “другите” да станат “общност”, преизпълнена с личностност и човечност? Може ли изобщо другите като други да бъдат “общност от индивидуалности”, “съзвездие” от личности? В какво тогава ще се изразява тяхната другост по отношение на мен самия като “непосредствено дадена ми” личност?
 Нали аз се научавам да ценя личността и личностното най-напред в свое лице? Цени ли личността онзи, който сам не е личност? Как е възможно това, откъде ще се вземе неговото уважение към личността – щом като той не я е усетил в себе си? Тогава не следва ли, че другите като други по отношение на мен самия са нещо безлично и безличностно, нещо аморфно и неопределено, лишено от индивидуалност и пр.?
 Какво тогава мога да очаквам от една такава овладяна от безличното, дезиндивидуализирана реалност, срещу която стоя аз – държащия на личността и на индивидуалността си? Как става това превъплъщение: всеки сред другите “сам по себе си” е някаква личност, но те (“всички заедно”, като масивност от много сливащи се в едно лица) образуват една безлична и не понасяща личността абстрактна “другост”, която поотделно потиска и упражнява натиск спрямо всеки свой “член”?
 Какво е това “чудовище” на другите, което е озъбило своята паст срещу всяка своя отделна и държаща на уникалността си част? Не се ли “самоизяжда” в своята ненаситност, в своята пословична “лакомия”, която е вечно жадна да поглъща и “смила” всичко онова, което се опитва да се дистанцира и така да съхрани себе си?
 Мога ли да стана неразделна и самодоволна, слята с цялото “част” на неразличимата “другост”, в която шествува вездесъщата безликост? Какво тогава ще стане с мен самия, ще “остана” ли или ще се загубя, по-скоро – погубя? Случило ли се е това с някой изобщо – или то е “абстрактна възможност”, от която не бива да се плаша?
 Кога се стига до “разливане” на личността в безличното, наречено “другите”? Дали пък то не е моя всекидневна възможност, която трябва ясно да съзнавам – за да й противостоя, за да й преча да се осъществи, да ме “сполети” и погуби?

3. Кога другите ми стават… “другари”?
 Мога ли да бъда “другар” с… всички? Кои са те, тези “всички”? Не са ли те само абстракция, която за мен неизбежно приема формата на абсолютна безличност? Как тогава да бъда “другар” с нещо, което няма свой индивидуализиран образ?
 Не е ли естествено да бъда другар само с “отделно лице”, с конкретен човек и индивид, който ценя и който ме цени – подобно на това както по същия начин мога да бъда приятел само с някой, а не с “всички”? За да стана “другар” някому не трябва ли това да е във връзка с конкретно “сдружаване”, а не “изобщо”?
 Мога ли да съм абстрактен другар на хора, с които не се познавам, с които не съм говорил дори, които не съм виждал? Тогава могат ли в една общност всички да бъдат “другари”? Такъв “сплотен колектив” до какви последици за всеки един ще доведе? Какво е станало с тяхната раз-личност? Не са ли я пожертвали заради “колектива”?
 Как да нарека общността, в която всички се страхуват от раз-личността си – и съответно се облягат само на своята общност? Какво им дава общността? Комфортно ли се чувстват в нея? Ако се върнат към естествената изява на своите различия какво ще стане с и “в” общността? Дали тяхната “комуна” ще издържи на тяхната раз-личност?
 Как оценявам живота в една комуна на без-личните, на сплотената безличност? Може ли комуна да възникне по естествен път, непринудено и спонтанно, сиреч свободно? Или винаги се налага обезличностяването да бъде принудено, да се извърши с прилагането на сила и насилие?
 Ако, например, хората, които искат и обичат… да ходят голи, си организират “комуна на нудисти”, то това няма ли да е предизвикателство спрямо “цялото общество”? Това, че някъде съществува “комуна на нудисти” (станали такива по свой свободен избор) може ли да засегне останалите, “цялото общество”? Или обществото трябва да се примири: “щом като така искат, нека да живеят както им харесва”?
 Да, но ако нудистите поискат да “приобщят” към своя нудизъм “всички останали”? Ако поискат да наложат своя стил на “цялото общество”, то дали това би станало по естествен път? Какво ще стане с ония, които твърдо не желаят да живеят така? Няма ли да се наложи да бъдат принудени чрез сила да “споделят” общия живот в комуната?
 Как разбирам и как се отнасям към теорията и практиката, наречена комунизъм? Какво представлява подобна комуна, наложена на цялото общество? Какво комунистите са правили с ония хора и личности, които не са искали да живеят в тяхната комуна? Какво е станало с естествения живот, съществувал до установяването на комунизма?
 Комуната не е ли по принцип враждебна към индивидуалната свобода? А може ли свободата да не е индивидуална? Как разбирам “общата”, абстрактната и “социална” свобода? Когато никой поотделно не е свободен, то тогава могат ли “всички” да са свободни? Какво комунизмът е направил със свободата на индивида?
 Ако комунизмът е стъпкал и унищожил именно индивидуалната свобода, т.е. свободата като такава, то с това какво бъдеще си е подготвил? Какво обикновено става с обществото, не търпящо свободата и раз-личността на индивидите? Какъв е закономерният край на обществото, ненавиждащо свободата?
 Кои и какви са хората, които не си представят живота извън комуната и “колектива”? Защо такива хора не са способни на свободен живот? Защо те са склонни някой друг (комуната, колектива, държавата, “партията”!) да направлява живота им? Признак на сила или пък на слабост е една такава “жизнена стратегия”?
 Какви изпитания очакват обществото, което се опитва да победи и надмогне проказата на комунизма, т.е. да възвърне своята нормалност, да възвърне силата и здравето си? Как големи “маси от хора” могат да бъдат “отучени” от безотговорния живот в комуната? Лесно ли такива хора ще обикнат свободата?
 Ако със свободата лесно не се живее, то благодарение на нея (за сметка на това!) не се ли живее достойно? Ако достойнството предполага твърде много трудности и безпокойства, то няма ли опасност да стане нежелано от много хора?

4. Кой път води до достойнството?
 Не е ли това само пътят на свободата? Един ли е този път – или пъти-щата на свободата са винаги много? Не се ли налага всеки един поотделно да проправя свой път към “сладката свобода”? Не е ли това главното дело на живота ми?
 Готов ли съм да се откажа от “лесния живот под нечие крило”? Притежавам ли нужната за това сила? Смятам ли себе си за самостоятелен човек? Дали аз съм личност в истинския смисъл на тази дума? Страхувам ли се понякога от своите различия с другите? Опитвам ли се отвреме-навреме да ги потискам?
 Представям ли си живота без свобода, живота без достойнство, без личност и раз-личност? Какви чувства поражда такъв живот в душата ми? Страх ли ме е понякога от перспективата да се откажа от свободата? Дали един такъв живот може да се нарече човешки?

ИДЕИ:
(1)“Чувствата са най-пълната форма на разсъждение, която можем да си представим”
“Вкусът е основното качество, в което се съдържат всички останали. Чрез него единствено геният е върховното здраве и равновесие на всички способности”
“Духът ви ежечасно е тласкан към гнева и заклещен в клопката на мрака, която егоизмът и самолюбието са му устроили грубо”
(Изидор Дюкас, граф дьо Лотреамон)
(2)“Мълчанието – това е блясъкът на силните и убежището на слабите, целомъдрието на горделивите и гордостта на унижените, благоразумието на мъдреците и разумът на глупците.”
(Шарл дьо Гол)
(3)“И вие не един път ще поискате да видите царството Божие на земята, и не един път ще ви кажат, че тук или там съществува щастливо братство от хора, живеещи по законите на добродетелта, което може да се уподоби на царството Божие. Не гонете тези илюзии, не се надявайте да видите царството Божие във външното, даже и най-бляскаво обединение от хора, – нито във вид на държава, нито във вид на общество, подчинено на твърде установени закони.”
(Георг Хегел)
(4)“Противоположностите се обединяват от любовта. В любовта човекът намира себе си в другия… любовта е единение на живота. Но живота на жив, непосредствено заобикалящ ни човек, сетивно чувстван. Любовта към ближния, това е любов към хората, с които встъпваш в отношения. Мисленото не може да бъде любимо. Затова е нелепо да се говори за любов към хората въобще, към тези, които не познаваш. Затова любовта не е висша човешка потенция. По-високо от любовта е религията. За да стане любовта религия, тя трябва да изрази себе си в обективна форма. Тя – субективното чувство – трябва да се слее с представяното, с всеобщото и със самото това да приеме формата на същество, на което можеш да се покланяш и което е достойно за това.”
(Хегел)
(5)“Обичай ближния като самия себе си!”. Тази евангелска заповед е идеал за святост, недостижим за живото същество, защото последното никога не може да бъде свободно от желания и склонности, които, основавайки се на физически причини, сами по себе си не се съгласуват с моралния закон.”
(Кант)
(6)“Велики дела се извършиха около нас. Чудовищна драма – да видиш как загива небивал гений. Това е най-трагичното, което може да бъде. Цялата маса посредственост със своята абсолютна оловна тежест натиска тъпо и неумолимо, докато всичко велико не се окаже на едно равнище с тази маса или по-ниско от нея. И повратният момент на цялото, причина за могъществото на тази маса, по силата на която тя, като хор, остава на сцената последна, на повърхността, е в това, че великата индивидуалност сама трябва да й предостави правото на това, като обрича себе си на гибел.”
(Хегел, за Наполеон)
(7)“Отговорът на въпросите, които философията оставя без отговор, се заключава в това, че те трябва да бъдат поставени иначе.”
(Хегел)
(8)“Пошлото мислене констатира: тук е липа, а тук – върба и т.н., отдолу иде крава. То не доказва, но приема своето напрежение за доказателство, скуката си – за дълбочина, а умората – за резултат.”
(Хегел)
КАЗУС:
“Варваринът се удивлява, когато чуе, че квадратът на хипотенузата е равен на сумата от квадратите на катетите. Той мисли, че би могло да бъде и иначе, страхува се преди всичко от разсъдъка и остава при съзерцанието. Разум без разсъдък е нищо, а разсъдък без разум е нещо. Разсъдък не можеш да получиш в подарък.”
 Разбирате ли, давате ли си сметка защо Хегел мисли така?
 Как се отнасяте към твърдението му?
 Има ли и днес хора, които… продължават да си стоят на варварското ниво на човека? Има ли хора, които се задоволяват със съзерцанието и не чувстват нужда да мислят, да упражняват разсъдъка си?
 Но не е ли разумът нещо повече от разсъдъка? “Разсъдливостта” или пък “разумността” поставяте по-високо? Може ли да се окаже, че “варваринът” в някакъв смисъл е “по-разумен” от прекалено разсъдливия?
 Кое в съвременния човек е по-развито (като “глобална тенденция” на “преобладаващия тип душевност”) – разсъдливостта, чувствителността, разумността? Колко сме далеч от… “варварството”?
 В някакъв смисъл не е ли “по-добре” да си “варварин”, а не “цивилизован”? Нашата цивилизованост не ни ли вреди понякога? Какво сме загубили, отдалечавайки се от “варварското у себе си”? Иска ли ни се понякога да се откажем от “цивилизоваността” си?

АЛТЕРНАТИВИ:
 “Здрава” и свободна индивидуалност: човекът е силен когато е свободен, и свободен когато е силен. Слабият човек е готов да се откаже от себе си заради уюта на несвободата, на живота в комуната. Слабите се чувстват щастливи когато са много тъкмо защото наистина са слаби, защото всеки от тях сам по себе си не може да понесе слабостта си. Който не може да понася “компанията на самия себе си”, т.е. самотата, е “празен индивид”, точно такива обичат да се сродяват в колективи” и “комуни”; такъв човек е обзет от бяс когато остане сам. Силният е обаче зависим само от себе си, не обича да бъде носен от другите и цени най-вече достойнството.
 “Егоистично” е да си индивидуалист, да мислиш главно за себе си, да си “безразличен” към другите. Човек трябва да е готов да се откаже от себе си заради другите, но обратното е недопустимо. Човекът е “обществено същество”, индивидуалността откъсва хората един от друг, докато “социалността” ги сродява, поражда монолитното общество. Различията трябва да се преодолеят и жертват – и само тогава хората ще бъдат щастливи, само тогава ще възтържествува справедливостта”. Сам по себе си човекът винаги е нещастен, а самотата е слабост. “Сияйното бъдеще” на човека е времето, в което индивидът ще бъде победен, а ще настъпи “пълното равенство” на комунизма.

РАЗДЕЛ ІV: “НАДЧОВЕШКОТО”

18. Какво мога да зная?

ВЪПРОСИ:
1. Кога човек иска да знае?
 Мога ли да смятам, че “любовта към знанието” е налице у всеки човек? Тя дали не е заложена у нас “по природа”? Лично аз чувствам ли в себе си поне респект към знанието? Готов ли съм “да служа” цял живот на порива към знание и наука?
 Кое е това, което насърчава стремежа към знание? Какво, впрочем, означава да зная нещо? Дали то не се изразява в това “да съм информиран”за нещо? Как тогава да постигна подобна “информираност”? А какво, собствено, е информацията?
 Кое също е началото на знанието и “информираността”? Защо даден човек иска да знае? Коя е силата, която го води към знанието, дали това не е някакъв “импулс”? Или само от мен зависи моята отдаденост на знанието и науката?
 Дали в търсенето на знание човек не тръгва от собственото си удивление? Ако нещо не ме е удивило, ако не съм почувствал именно учудване пред нещо, ако поне не съм се “впечатлил”, то дали ще започна да искам да зная и “да съм наясно”? Дали удивлението не е началото на моето любопитство?
 Какво означава “да съм се удивил” от нещо? Изпитвал ли съм такова едно чисто чувство на удивление? Мога ли да опиша какво става в душата ми когато съм удивен? “Учудване” и “удивление” едно и също нещо ли са – или съществува разлика? Мога ли да я изразя?
 Рядко или често ми се случва да съм удивен, учуден и възхитен от нещо, за което след това искам “да зная”? В днешно време съществуват ли “удивителни неща”? Ние, модерните хора, не сме ли загубили способността си да се удивляваме – тъкмо защото “прекалено много знаем”? Не излиза ли тогава, че знанието, “знаенето” разрушава първичната магия на чистото удивление?
 Дали пък децата не се удивляват истински? Как се удивлява детето и възрастният човек? Защо е станало така? Какво всъщност е загубил човекът след като вече не е способен да се удивлява съвсем непосредствено и истински – “като дете”? Искам ли да запазя способността за удивление цял живот? Дали ще успея? Необходимо ли ми е това?
 Как се ражда любопитството? Това ценно качество ли е? Не е ли понякога любопитството проява на “нездрав интерес”? Защо понякога се дразним ако някой е проявил любопитство примерно към “неща от живота ни”, които… “не са негова работа”? Прекалено любопитните не стават ли също толкова досадни? За кой род любопитство става дума когато се говори за любопитството като “импулс на знанието”?
 Ако удивлението и любопитството импулсират човека да предприеме някои инициативи, с които да задоволи своята “жажда за знание”, то дали вече е налице определен познавателен интерес? Ако човек нищо не прави, за да познава, то какво може да се каже за неговата “любов към знанието”? Можем ли тогава да смятаме, че “по начало” хората са “предразположени” към мислене и знание?
 По-знание и съ-знание имат един и същ корен – знание; случайно ли е това? Съотносими ли са съзнанието и познанието? Дали мога да смятам, че чрез познанието аз “придобивам” съзнание? Или пък съзнанието е “даденост”, благодарение на която аз мога да се занимавам с познание? Науката не е ли точният израз на съзнанието и познанието?
 “На-ука” – за какво намеква пък това? Не означава ли, че знанието, съзнанието и познанието “се учат”, податливи са на “учене”? Какво става кога нещо уча? Това ли е познанието, на което съм способен – да уча и научавам онова, което ме интересува? А какво ли по-точно ме интересува?
 Занимавайки се със знание, познание, наука и учене аз ставам знаещ и учен – този ли е смисъла на всички тези “човешки занимания”? Какво качество съм придобил, какъв съм станал когато съм придобил “ученост”? Когато “много зная”, сиреч съм “многознаещ”, тогава ли съм постигнал смисъла на познанието и науката? Стремя ли се да бъда такъв? “Многознайството” привлекателно ли е за мен?
 Какво дава на човека знанието и науката? Вярно ли е това, че “знанието е сила”? Ако се ограничавам и лишавам в постигането на тази възможност, много ли съм загубил? Какъв е човекът, който не изпитва особено влечение към знание и наука? Как е станало така, че той е “погасил” в душата си естественото влечение към знанието? Може би се е разочаровал от това “как са се опитали да го правят” знаещ и учен?
 Кои са подходящите начини за усвояване на знанието и науката – нима не е важно да разбера това? Кои са естествените форми за постигане на знание – нима от това не зависи всичко? За да не стане така да се разочаровам от търсенето на знание и наука, нима не трябва да си изясня най-напред това?
 Та нали ако търсенията на знание и наука постепенно станат за мен неприятни и дори “отблъскващи”, то аз ще изневеря на първичния порив към знание? Възможно ли е тези занимания да стават все по-увличащи, вдъхновени, така силно привличащи ме, че да им остана верен цял живот?

2. Коя е човешката познавателна способност?
 Нали моят порив към знание трябва да се опре на някоя моя способност за познание – коя е тя? Трябва ли точно да постигна самата способност за познание – за да я прилагам ефективно и пълноценно? Може ли тази способност да бъде постигната преди прилагането й, извън него? Но ако ми липсват ориентири за нейното естество, то дали ще мога да се облегна на нея истински в самото познание?
 Дали пък нещата не са прости: съзнанието в целия си обем е тъкмо човешката познавателна способност? А какво е съзнанието? Съзнанието съ-знава, съзнанието по-знава – това достатъчно ли е за моята представа? Нима казвам нещо с тези изрази? Способността за познаване и способността за съзнаване съвпадат – така ли е? А какво означава да съзнавам нещо? Когато съзнавам – как го правя?
 Но нали под “съзнание” понякога (и дори прекалено често!) се разбира “душа”? Душата и съзнанието едно и също нещо ли са? Дали душата не е повече от съзнанието? Нима душата не е в състояние да прави и друго освен да съзнава? Нима не трябва да се запитам коя душевна сила “обслужва” човешката способност за познание и съзнание?
 “Какво изобщо има в душата” – като способности, сили, възможности? Мога ли да ги изброя и да определя коя от тях най-вече е свързана с познанието и съзнанието? “Мислене”, “възприемане”, “съзерцание”, “ум”,” разсъдък”, “интелект”, “разум”, “фантазия”, “памет”, “чувствителност”, “Аз”, “воля”, “вяра” – коя от тях служи най-вече на познанието?
 Дали познанието не го свързваме преди всичко друго с мисленето? “Да мисля” не е ли същото като “да познавам”? Нима познаващият не мисли? Може ли да се познава без да се мисли? Имам ли правото да смятам, че мисленето е непосредствена изява на познанието? Но за да мисля не трябва ли да “използвам” някаква особена “психична сила”? Как се нарича тя?
 Нима не умът не онова, което мисли? Или пък интелектът е мислещото? Интелект и ум не са ли едно и също нещо? А разсъдъкът какво е? Те не са ли различни думи за обозначаване на едно и също нещо? Дали човешката познавателна способност не е най-пряко свързана с тези душевни сили?
 А какво е мястото на въображението в изявяването на познавателната способност? А на паметта? Нима волята не “участва” в познанието? Влияят ли дори чувствата на нашата познавателна способност? Познаващият не трябва ли да вярва в това, което прави? Какво излиза тогава?
 Не е ли най-добре да се предположи, че познава душата и дори човекът, а не някоя тяхна “част”? Как да възприема мнението, че мислещото и познаващото не е друго, а… “мозъкът”? Сериозно ли е това мнение? Или е “алегорично”? Но нима не е вярно и това, че някои душевни сили “пряко” са ангажирани в познанието, а други само косвено му служат или го “обслужват”? Все пак най-пряко свързан с познанието не е ли умът?
 Какво е, впрочем, умът? “Умният” е този, който повече може да стане “учен” и “знаещ”? “Умният” е и “мислещ” – така ли е това? Как даден човек може да е сигурен, че е умен? Коя е думата, която е противоположна на “умността”? “Не-умният” какъв е? “Прост”, “тъп”, “глупав”, дори “спящ”, “заспал”?
 Защо казах това последното? Дали пък умът не е признак на “будната душа”? В какъв смисъл може да се говори така? Съзнанието също ли трябва да се свързва с “будността”? “Познаващи” и “умни” са “будните”, а не “заспалите” души и хора – така ли е това? Тогава не следва ли, че от мен зависи това “да събудя” душата си за знанието?
 Умът “природно качество”, “даденост” ли е? Или в някакъв смисъл сами себе си можем – и трябва! – да правим умни? Ако умът не се “употребява”, какво ще стане с него? Защо говорим за… “остър ум” и също за… “затъпял ум”? Не излиза ли, че умът е “сечиво” на познанието, негов инструмент? Не става ли същото с инструмента, с който не си служим?
 В крайна сметка няма ли да се окаже, че науката е “шествие на ума”? Дали тя наистина не негово “произведение”? Човешкият ум получава ли дължимото признание от нас? Дали пък понякога не сме склонни да го надценяваме? Какъв ще бъде резултатът в двата случая – когато “недооценяваме” ума, т.е. подценяваме го или пък го надценяваме?
 Но все пак какво прави умът? “Мисли” и “познава” – не е ли малко да смятам така? Не трябва ли тук да се задълбоча повече? Мога ли да “разнищя” по-добре и ума, и мисленето, и познанието, и науката?

3. Науката само мислене ли е?
 “За да учиш” и “за да се занимаваш с наука” трябва непременно да мислиш – достатъчно ли е само това? Но тук нима не възникват нови въпроси? Например – какво иска да постигне мисленето и науката? Каква е целта на знанието и мисленето? Как го прави – има това дори не е най-важното? А кое е онова, към което мисленето и знанието са насочени? Вероятно има и друго въпроси – от кой да започна?
 Не трябва ли да се върви “по ред”, а именно от “първото”? Дали то не е целта, на която служи знанието? Коя ли е тази цел? Защо ние мислим, “налага ни се” да мислим? Какво иска мислещият – мога ли да се запитам така? Коя е неговата цел – не е ли по-добре да се запитам така?
 Отговорът тук не е ли прекалено лесен – истината е тази, към която се стреми мислещият, познаващият индивид? Мислещият мисли, за да “узнае” истината – това достатъчно ли е като основа на разбирането? А какво ни дава истината? Нима истината не ни дава “онова, което е” и то не как да е, а тъкмо “както е”? Не става ли тук дума за същността на нещо съществуващо? Истината ни дава същността, а ние мислим, за да се доберем до нея – дали това схващане ме удовлетворява?
 Науката и мисленето искат да постигнат “същността на нещата” – дали това решава проблемите? Не се ли оказва, че те са насочени към постигане на същността на “всичко съществуващо”? Не е ли по-добре да се каже, че те искат да постигнат същността на “всяко съществуващо”? “Всичко” съществуващо или “всяко” съществуващо – кое е по-вярното? Има ли значение търсенето на подобна точност?
 Какво обаче представлява тази същност? Щом като истина и същност съвпадат (дали?!), как да разбирам същността? Може ли да се говори за същност на истината? А за истината на същността? Тук също не се ли занимавам с търсене на “познание на познанието”?
 Или пък дали не се упражнявам в “мислене за мисленето”? Какво се оказва? Не се ли стигна до “преплитане” и “объркване”, което трудно ще преодолея? Или, напротив, нещата бавно се проясняват?
 Но да се върна на онова, с което започнах, а именно дали науката се занимава само с мислене. С какво друго се занимава науката? Като кажа “учен”, “деец на науката” – какво си представям? Какво обикновено правят учените? Кое е онова, което е смисъл на заниманията им?
 Да кажа “търсят истината за същността” вярно ли ще бъде? Дават ли си те сметка за истинския смисъл на онова, което правят? Или за да се проясни и намери този смисъл се иска философия? Дали учените нямат по-друга представа за науката и знанието от онази, която може да им даде философията?
 Какво си представя под наука ученият? Той не се ли занимава най-вече с “опити”, наблюдения, експерименти? Защо му са необходими тези форми на научна дейност? Какво търси и постига ученият в своите опити? Какво му доставят опитите и наблюденията?
 Дали всичко това не са начини “за да се свърже” с реалността, която изучава? Каква обикновено е тази реалност, явяваща се предмет на науката? Не е ли вярно, че тя е твърде разнолика, също и многообразна? Това не обяснява ли факта, че има толкова много науки?
 Но какво по-точно доставят на учения опитите и експериментите? Дали те не му дават информация за реалността, предмет на неговия интерес? Или му позволяват да получи факти? Как да разбирам онова, което се нарича “факт”? Ако ученият не притежава “факти”, каква ще бъде съдбата на неговата научна дейност? Без факти може ли да се прави наука?
 След като добие необходимите му факти, какво по-нататък прави ученият? Как той работи с фактите? Не му ли се налага да ги “преработва”? Какво означава това? Дали ученият не “работи” с фактите именно за да ги “нагоди” в една цялостна картина на неговия предмет? Къде и как съществува тази “картина”? Нима не в съзнанието на учения?
 Ако “фактът” е само “фрагмент” на възможна цялостна картина на изучаваната реалност, то не се ли налага той да заеме своето място в “мозайката от факти”? Какво е фактът, откъснат от целостта на съществуващото? Не е ли задача на учения да намери “точното му място” в търсената цялост, в “картината”, в “мозайката”?
 Затова не се ли налага на учения да подложи добитите факти на интерпретация? Какво именно е това, което се нарича интерпретация? Не е ли “тълкуване” на фактите, намиране на връзката между тях? Как се прави интерпретация? Защо понякога става така, че едни и същи факти могат да доведат до различни интерпретации?
 Не се ли оказва, че необходимо във интерпретациите съществува “субективен елемент”, който винаги в някакъв смисъл ги “изкривява”, “изопачава” връзката между тях? Науката как се отнася към този субективен елемент? Учените не се ли стремят да го сведат до “минимум”, т.е. да постигнат “връзката сама по себе си”?
 Не е ли странно това, че учените искат да елиминират от своите теории тъкмо… себе си? Да се премахне субективния елемент и да се постигне “реалността сама по себе си” – това ли е задачата на науката? Не е ли прекалено трудна тази задача? Не е ли вярно, че даже и в наука-та е “неотстраним” този субективен елемент?
 Не значи ли това, че човекът винаги има свой дял в истините, които постига? Защо трябва да се мисли, че субективният елемент в науката е “вреден” и подлежи на “пълно игнориране”? Науката по този начин не си ли поставя неизпълними задачи? Не ми ли се налага тук да се спра по-подробно върху това?

4. Кои са субективните условия на познанието?
 Ученият (познаващият) не е ли онази страна в познанието, която всъщност има решаваща роля? Не е ли това именно активната страна? “Познаваното” или пък “познаващото” по принцип е носител на активността? Човекът не е ли носителят на познавателната активност?
 Добре, но и познаваното по някакъв “подмолен” начин не се ли налага все пак и в крайна сметка? Нали именно неговата същност трябва да бъде “покорена”? Не е ли тази същност водещото, по което се “нагажда” познаващият, ученият? Как да изляза от това противоречие?
 Ако и двата фактора – субективният и “предметният” – са неделимо свързани, то това не е ли удовлетворителното гледище? Че си “взаимодействат” е безспорно, но обяснява ли нещо това? Кое е “активното” и кое е “пасивното” в познанието – имам ли право да се питам така?
 По принцип не принадлежи ли на човека активната роля? Човекът не е ли “носителят на активността”? Ако човекът остане пасивен, ще се постигна ли някога истината за нещата? Тогава? Нима в познанието субективността на изследователя трябва да бъде пренебрегвана? Какво е тогава познанието, лишено от субективност? Защо в термина “субективност” се влага негативен момент?
 Какво, впрочем, означава “субективност”? Нима е неизбежно да се тълкува като проява на “произвол”? Ако субектът е човекът, то нима той не застава зад действието си, не поема цялата отговорност за него? Нима субектът не може да е отговорен? Къде е доказано, че той винаги трябва да бъде “капризен”, “безотговорен”, постъпващ “произволно”?
 Нима ученият не разчита най-вече на себе си в познанието? Нима той не застава с цялата си личност за него? Може ли ученият да си позволи “произвол” в интерпретацията на фактите? Или това става “незабелязано” от него, един вид безсъзнателно? Но какво все пак ще стане, ако неговата субективност бъде “изведена извън скобата”? Как да разбирам това?
 Ученият не е ли носител и на някакви стереотипи на научната общност, към която принадлежи? Той не е ли изразител на определен стил на мислене и на поведение? Това не ограничава ли “произвола” му? Но не ограничава ли и… свободата му?
 Може ли в познанието ученият да съхрани свободата си? Не е ли това непременно условие за ефективността и “резултатността” на заниманията му? Може ли ученият да се добере до нещо ново ако не е свободен? Ако сам се е отказал от свободата си (или ако “предметът” го е принудил да го направи!), то какво ли би могъл да постигне?
 В такъв случай ученият като човек не носи ли в себе си някои човешки възможности и особености? Ученият по-скоро обаче не е ли в някакъв смисъл “надчовешко същество”? Той не е ли “разумът сам по себе си” или “като такъв”? Не трябва ли да мисли така, както би мислил “всеки разум”, пък бил и той “нечовешки”?
 Може ли ученият (познаващият) да е някакъв абсолютен субект, “живо въплъщение” на също така “абсолютен разум”? Или това е неизбежна илюзия? Може ли ученият да “счупи черупката си”, човешката си същност? Той не е ли все пак човек, а значи и субект?
 Науката обаче не предполага ли – съвсем законно! – пълно елиминиране на “прекалено субективното”, т.е. на индивидуалността на учения? На учените не е ли “забранено” да влагат в теориите си своята “ограниченост” и “пристрастност”? Не им ли се налага сами да се откажат от някои свои чисто “психични” особености?
 Това ли е “жертвата”, без която не можеш да бъдеш учен? Дали не трябва да смятам, че науката изисква – само в този смисъл обаче! – “обективност”, а не “субективност”? Може ли да се нарече “свръхсубективно” – или дори “транссубективно”? Как да разбирам този термин? Но съществува ли обаче нещо субективно, което не може да бъде елиминирано?
 Ето например следното: може ли ученият “да надмогне” това, че има например само… пет сетива (както “е дадено” на човека!)? Може ли ученият да победи човешката ограниченост, която ни налага да сме способни да възприемаме нещата само “в пространството” и “във” времето? Не са ли пространството и времето именно субективните условия на човешката сетивност?
 Ами нашият разсъдък (ум) не носи ли в себе си някои “човешки ограничения”? Умът ни не е ли “устроен” така, че да търси винаги причините – ако иска да “проумее” нещо, т.е. да го обясни? Какво чувства умът ни когато не е наясно с причината на нещо? Умът не се ли “успокоява” само и едва когато е открил причината на изучаваното явление?
 Впрочем, науката не се ли занимава само с това да търси причините на явленията? Не дава ли ни тя обяснения, които се основават тъкмо на причини? Не се ли оказва тогава, че субективната форма на разсъдъка е именно причинността, задаваща неговата дейност, неговото “приложение” в науката?
 Ако един ум е безразличен към причините, може ли той да се занимава с наука? Ако един ум не е предразположен да търси и дава “обяснения”, да установява “закони”, то дали такъв ум може да бъде “познаващ”? Може “научният разум” да надмогне тези субективни условия на познанието?
 Ако съществува “нечовешки разум” (“извънземен разум”), то дали неговата наука точно ще съответства на нашата, “земната” и “човешката”? Науката, създадена от… Бога, от Божествения Разум, дали няма да се отличава по нищо от научните теории на човека? Мога ли да отговоря на тези въпроси, след като е ясно, че съзнанието на Бога е безкрайно по-мощно от това на човека?
 С тези въпроси проясни ли ми се с нещо загадката на познанието и науката? Или не успях да постигна “кой знае какво”? Постижима ли е обаче “пълната истина” и “абсолютната яснота” там, където съществува такова преплитане на безброй “фактори”, условия и “обстоятелства”?

ИДЕИ:
(1)“Гръцките философи, изследващи природата, постъпвали само под напора на разума и не прилагали никакво правило, а възлагали всичко на остротата на размишлението, на подвижността и постоянната дейност на ума. Нашият начин обаче е тъй лесен за излагане, колкото е труден в прилагането. Той именно се състои в това да установим степените на достоверност, да запазваме сетивното възприятие в определени рамки, в повечето случаи да отхвърляме работата на ума, която не следва сетивата, и да откриваме и прокарваме за ума нов и сигурен път, изхождайки от самите сетивни възприятия… Впрочем, нека обобщим казаното; изглежда, че нито уповаването в други, нито собственото им старание са помогнали досега на людете да хвърлят светлина в науките; още повече, че и известните досега опити и доказателства оказват малко помощ. А мирозданието в своя строеж представлява за съзерцаващия го човешки разум един лабиринт, дето навсякъде му се изпречват толкова загадъчни пътища, така измамливи подобия на неща и на знаци, така напречни и преплетени извивки и възли на природата. При това трябва постоянно да се върви през разнообразието на опита и на отделните неща при несигурната светлина на сетивата, която ту заблестява, ту се скрива. Дори и тези, които се предлагат водачи из пътя (както се казва), и те самите се забъркват и увеличават броя на заблужденията и на заблуждаващите се. Нашите стъпки трябва да бъдат направлявани от една пътеводна нишка и целият път още от първите сетивни възприятия да бъде изграден по определено правило… Ние отхвърляме именно онова човешко мислене, незряло, предварително съставено и извлечено от нещата недообмислено и по-бързо, отколкото е необходимо (доколкото се отнася до изследване на природата), като нещо непостоянно, безредно и зле построено. Не трябва да иска да съди това, което само е при-зовано да бъде съдено.”
(Френсис Бейкън)
(2)“Очевидно е, че нещата, които възприемам, са моите собствени идеи и че никаква идея не може да съществува другояче, освен в един дух; не по-малко ясно е, че идеите или нещата, които аз възприемам, самите те или техните първообрази съществуват независимо от моя дух, тъй като аз знам, че не съм техния автор, щом не е моя власт да решавам с волята си какви идеи ще по-луча, когато си отворя очите или ушите; следователно те трябва да съществуват в някакъв друг дух, по чиято воля се разкриват пред мен. Нещата, които се възприемат непосредствено, са идеи или усещания – можеш да ги наречеш по единия или другия начин. Но нима може една идея или усещане да съществуват в нещо или да се пораждат от нещо, което не е ум или дух? Това наистина е немислимо… От всичко това заключавам, че има един дух, който ми въздейства всеки миг с всичките сетивни впечатления, които аз възприемам. И от тяхното разнообразие, подреденост и форма заключавам, че техният автор е непостижимо мъдър, могъщ и добър. Забележи добре – не казвам, че виждам нещата, като възприемам онова, което ги представя в интелигибелната субстанция на Бога. Това аз не разбирам. Казвам, че нещата, които възприемам, са познати от разума на един безкраен дух и произлизат от неговата воля.”
“Да се говори за безусловното съществуване на немислещи неща без каквото и да е отношение към тяхната възприемаемост, за нас е напълно не-разбираемо. Тяхното esse est percipi и е невъзможно те да имат съществуване извън духовете или възприемащите ги мисловни неща.”
(Джордж Бъркли)
(3)“Още от най-старите времена на философията изследователите на чистия разум са мислили освен за сетивни същности или явления (phenomena), които съставят сетивния свят, още и за особени разсъдъчни същности (noumena), които трябвало да съставят един свят на разсъдъка, и тъй като (което е могло да се прости на една още незряла епоха) са смятали за едно и също явление и илюзия, са признавали действителността само на разсъдъчни същности.
В действителност, ако, както е редно, приемем предметите на сетивата само като явления, с това същевременно признаваме, че в основата им лежи нещо само по себе си, въпреки че не познаваме какво е то само по себе си, а познаваме само явлението му, т.е. начина, по който сетивата ни се афицират от това непознато нещо. Значи именно поради това, че приема явления, разсъдъкът признава също така съществуването на неща сами по себе си и затова можем да кажем, че представата за такива същности, които лежат в основата на явленията, следователно представата за чисти разсъдъчни същности е не само допустима, но и неизбежна…”
“… Истина или илюзия не са в предмета, доколкото той се представя нагледно, а в съждението върху него, доколкото той се мисли. Може значи да се каже наистина правилно, че сетивата не грешат, но не затова, защото винаги съдят правилно, а защото съвсем не съдят. Поради това както истината, така и грешката, следователно и илюзията като подвеждане към грешката могат да се срещнат само в съждението, т.е. само в отношението на предмета към разсъдъка ни.”
“Ако едно съждение се мисли със строга всеобщност, т.е. така, че да не се позволи като възможно никакво изключение, тогава то не е изведено от опита, а е валидно абсолютно a priori. Емпиричната всеобщност е значи само произволно повишаване на валидността – от такава, която важи в повечето случаи, в такава, която важи във всички случаи, като например положението, че всички тела са тежки. Напротив, ако към някое съждение принадлежи по същество строга всеобщност, тогава тя сочи един особен познавателен извор на това съждение, а именно способност за познание a priori. Необходимост и строга всеобщност са сигурните отличителни белези на всяко априорно познание и те са свързани освен това неразривно едно със друго.”
(Имануел Кант)
(4)“Първото правило на моя метод беше никога да не приемам за вярно нещо, за което не знам с очевидност, че то е такова, т.е. да избягвам старателно прибързаността и предубедеността и да включвам в съжденията си само онова, което би се представило на ума ми така ясно и отчетливо, че да нямам никакъв повод да го поставям под съмнение.
Второто – да разделям всяка една от проучваните трудности на толкова части, на колкото е възможно и необходимо, за да ги разреша по-добре.
Третото – да спазвам винаги ред в мислите си, като започвам от най-простите и най-лесните за познаване предмети, за да се изкача малко по-малко като по стъпала до познанието на най-сложните, и като приемам, че има ред дори и между ония, които естествено не се предхождат един друг.
И последното – да правя навсякъде толкова пълни изброявания и такива общи прегледи, че да бъда уверен, че нищо не съм пропуснал.”
(Рене Декарт)
(5)“Ученият, както теоретикът, така и експериментаторът, формулира изказвания или системи от изказвания и ги проверява стъпка по стъпка. В областта на емпиричните науки в частност, ученият издига хипотези или системи от теории и ги проверява в опита с помощта на наблюдение и експеримент.
Аз допускам, че задачата на логиката на научното откритие или на логиката на познанието е логически анализ на тази процедура, т.е. анализ на метода на емпиричните науки…
Аз признавам системата за емпирична или научна само в случай, ако има възможност за нейната опитна проверка. Изхождайки от тези съображения, може да се предположи, че не верифицируемостта, а фалшифицируемостта на системата следва да се разглежда като критерий за демаркация (истинност)… ние сме длъжни да изискваме тя да има такава логическа форма, която ще позволява чрез емпирични проверки да се отдели тя в отрицателен смисъл: емпиричната система трябва да допуска опровержение по пътя на опита.
(Според този критерий изказването “Утре тук ще вали или няма да вали” не може да се смята за емпирично просто затова, защото не може да бъде опровергано, докато изказването “Утре тук ще вали” следва да се смята за емпирично.)”
“Историята на науката е подобна на историята на всички човешки идеи, безчислени миражи, упоритост и грешки, обаче науката представлява един от малкото видове човешка дейност, може би единствената, в която грешките се подлагат на систематична критика и с времето твърде често се поправят. Това ни дава основание да казваме, че в науката ние често се учим от своите грешки и че прогресът в дадената област е възможен. В повечето други области на човешката дейност има изменение, но рядко се среща прогрес.”
(Карл Попър)
(6)“Но в какво всъщност се състои този поврат в мисленето, с други думи, как Аз-ът стига до това, да се определи като единствен субект, а оттук и като единственото, което лежи пред нас? Изтъкването на Аз-а се осъществява при Декарт, понеже той търси сигурността. Хегел казва, че при Декарт философията стъпва за първи път на сигурна почва. Декарт търси един fundamenum absolutum inconcussum. Само че такъв фундамент може да бъде само собственото Аз. Тъй като единствено аз съм налице навсякъде, независимо от това дали мисля, дали се съмнявам, дали желая или пък вземам отношение към нещо. Така за мисленето, което търси абсолютно сигурния фундамент, Аз-ът става наличното в един отличителен смисъл, понеже е нещо, което не подлежи на съмнения. Оттук нататък крачка по крачка името субект се превръща в название за Аз-а. Обект става всичко онова, което противостои на този Аз в мисленето му като определимо чрез това мислене според неговите принципи и категории. Докато не разберете тази връзка, няма да разберете какво става с новоевропейската наука.”
(Мартин Хайдегер)
(7)“Познание на вещта и познание на личността.
Те трябва да бъдат охарактеризирани като предели: чистата мъртва вещ, имаща само външност, съществуваща само за другия и можеща да бъде разкрита напълно, цялата и докрай чрез едностранен акт на този друг (познаващия). Такава вещ, лишена от вътрешно, собствено неотчуждаемо и неупотребяемо ядро, може да бъде предмет само на практическа заинтересованост.
Вторият предел е диалогът, питането, молитвата. Тук е необходимо свободно самооткровение на личността. Тук има вътрешно ядро, което не може да бъде погълнато, потребено, където винаги се съхранява дистанция, спрямо него е възможно само чиста безкористност; откривайки се за другия, тя винаги остава и за себе си.
(…) Тук критерий е не точността на познанието, а дълбочината на проникването. Тук познанието е насочено към индивидуалността. Това е област-та на разкриването, откровението, разпознаването, съобщаването. Тук важна е тайната и лъжата (а не грешката). Тук е важна нескромността и оскърблението. В своя предел мъртвата вещ не съществува, тя е абстрактен (условен) елемент; всяко цяло (природата) и всичките й явления, отнесени към цялото, е в някаква степен личностно.”
(М. Бахтин)

КАЗУСИ:
(І)“Две неща ни изпълват с все по-нарастващо удивление и възхищение, толкова повече, колкото повече размишляваме за тях: звездното небе над мен и моралният закон в мен.”
 Споделяте ли чувството, за което говори Кант?
 Можете ли да опишете по-подробно “какво става в душата” при така възвишената гледка на звездното небе? Изобщо бихте ли се отдали с желание на съзерцанието на “небето със звезди по него”? Какво ви дава то?
 Какво би означавало някой да признае, че… “не е имал случай да зяпа в небето нощем”? Възможно ли е някой съвсем да не разбира огромния смисъл на “звездното небе над мен”? Какво бихте си помислили за такъв човек?
 Но как е възможно същото чувство да предизвиква и такова странно “нещо”, каквото е “моралният закон в мен”? За какво, собствено, говори Кант тук? Как така и “моралният закон” да е в състояние да предизвиква също така удивление и възхищение?
 Защо Кант така категорично разделя двете сфери – на природата и морала? Нима те не са дълбоко свързани? Или само нашето “чувство в гърдите” е в състояние да ги обедини?
 Лично вие изпитвали ли сте възвишени чувства по повод на “моралния закон”? Дали той не е свързан с нашата най-дълбока същина – с “човешкото у човека”? Дали в този случай не се възхищаваме и удивляваме на… самите себе си – като “морални същества”?
 Кои хора пък съвсем не са в състояние да разберат и почувстват основанието на отношението ни към “закона на морала”, за което говори Кант? Има ли хора, които при споменаването на “моралния закон” изпитват не удивление и възхищение, а съвсем други чувства (например досада, скука, безразличие, дори някаква странна озлобеност!)?
 На какво ли може да се дължи това? Може ли човек чрез познание да надмогне подобни чувства?

(ІІ)Така наречените “сенсуалисти” издигат положението:
“Няма нищо в ума, което преди това не е било в сетивата”
Едно такова разбиране им се видяло твърде сполучливо и точно, те дори го допълвали с друго, смятайки, че окончателно са разгадали загадката на познанието и разума:
“Нашето съзнание е tabula rasa, сиреч “чиста дъска”, върху която опитът поставя своите знаци.”
Но “рационалистът” Лайбниц, нямащ такова доверие към сетивата и склонен да цени повече разума, допълва схващането на сенсуалистите и “емпириците” (от “empiria”, “опит”) по следния начин:
“Да, наистина, няма нищо в ума, което преди това не е било в сетивата, освен… самият ум!”
 Кое разбиране вие лично споделяте?
 Има ли особено значение кои, рационалистите или сенсуалистите, са “по-прави”?
 Съзнавате ли предимствата и недостатъците на всяко от изложените гледища?
 Съществува ли трета възможност, която да преодолява недостатъците и да обединява предимствата им? Бихте ли се наели да я формулирате?

(ІІІ)“Попрището на философията в широкия смисъл на тази дума може да бъде сведено до отговора на следните въпроси:
1.Какво аз мога да зная?
2.Какво съм длъжен да правя?
3.На какво мога да се надявам?
4.Какво е това човек?
Всъщност отговора на първите три въпроса може да се сведе до отговора на последния.”
 Прав ли е Кант в своето фундаментално изказване?
 Не е ли “пропуснал” нещо значимо?
 Бихте ли дали своя “формула” за естеството на философията? Ще направите ли такъв опит?
 Трябва ли философията да се дели на два основни дяла: “теоретическа” и “практическа” философия?
 Дали битието (“съществуващото”) наистина се състои от две “сфери”: “природа” и “култура” (“природен” и “човешки” свят)?
 Прав ли е Кант, смятащ, че природата е “царство на причинността”, а културата, човешкият свят, е “царство на свободата”? Защо мисли така?
 Бихте ли се съгласили с Кант, който приема, че “мост”, свързващ двете самостоятелни царства (между които един вид съществува “пропаст”!) е изкуството? Кое ли е неговото основание за такъв възглед?
 Споделяте ли възгледа на Кант за изкуството като “свят, примиряващ необходимостта и свободата”? Философията не играе ли такава роля – ако я разглеждаме в истинския й смисъл?
 Кои други въпроси възникват у вас при този казус?

АЛТЕРНАТИВИ:
Кои са алтернативите по отношение на:
 Човешката познавателна способност;
 Смисълът на познанието;
 Естеството и задачата на науката, както и оценката на нейната роля за живота;
 Ролята на човека за “съществуването и познанието на съществуващото”;
 Съотношението на “разум” (разсъдък, ум) и сетивност в процеса на познанието; и др. такива

Впрочем, може ли да се смята, че “човекът е законодател на природата”?

19. Как да стана добър човек?

ВЪПРОСИ:
1. Какво съм длъжен да правя?
 Оттук ли трябва да се започне в един разговор, свързан с “практическата философия”? Можем ли да приемем формулировката на Кант за смисъла на морала? Въпросът “Какво съм длъжен да правя?” философски ли е – или е просто “човешки”? Не е ли това прекалено “всекидневен” въпрос, не е ли “под достойнството” на философията да се занимава с него?
 Практическата философия няма ли в себе си и “теоретични измерения”? А “правенето на теория” не е ли проява на практичност? Кое от двете – “практическото” или “теоретическото” – “включва в себе си” другото? Коя от двете части на философията е “по-важна”?
 Лично аз (ти, той…) с кое съм по-склонен да се занимавам – с “теории” или с “практики”? Кое ми е по-близко? Кое повече ме интересува? Кое е по-значимо? Кой тук може да бъде критерия – ако наистина трябва да се прецени “фундаменталността” на двете изяви и “занимания”?
 Правилно ли е тези въпроси да се поставят едва накрая? Не трябваше ли да са сред първите? По-подготвен ли съм сега да вникна в тях? Това “по-сложни” въпроси ли са? За тях иска ли се философската подготовка, която вече придобих? Или – тъй като са “прекалено човешки въпроси”, с тях може да се занимава всеки, също и “нищо неотбиращия” от философията?
 Какви са възможностите за отговор на въпроса “Какво съм длъжен да правя?”? Това “Длъжен си!” не предпоставя ли единствен отговор? Съществува ли дълг пред човека, който той трябва да спазва неотклонно? И от какво ли ще се определя моя “дълг пред живота” – като човек и индивид?
 Един и същ за всички нас ли е този дълг? Или всеки тук си има “свое мнение”? Наистина, възможно ли е всеки отделен човек сам да си “изработва” свое и “оригинално” разбиране за дълга? Не се ли налага – щом всички ние сме човеци! – представата за “дълг пред човека” необходимо да е една?
 От какво ли може да се определя една такава единна идея за дълг? Самото понятие за дълг не предпоставя ли нуждата дългът да е един и същ за всички нас? Как възприемам такава възможност – да служа на един общ дълг, валиден за човешките същества без никакво изключение?
 Подобна възможност не влиза ли в остро противоречие със свободата? Възможно ли е да служиш на дълга и въпреки това да си свободен? Онова “Длъжен си!” не елиминира ли човешката свобода? Ако съществува морален закон на дълга, пред който… “всички смирено трябва да заставаме”, то какво става със свободата? Възможно ли е тя да се съчетава с моралния закон?
 А дали пък тъкмо свободата не е тази, която предопределя човешкото съзнание за дълг – морал? Не е ли свободата извор на моралността – и на дълга като нейно средоточие? Ако моралът е “самоограничение” на свободата (свободата чрез морала сама себе си ограничава!), то проблемът не се ли решава съвсем успешно? В морала “някой друг” ли ни ограничава, или ние самите решаваме, че “така трябва да живея”?
 А самият живот като “истина и идея” не предопределя ли потребността от дълг и морал? Можем ли тогава да се съпротивляваме на необходимото за самия живот? Какво ще стане с нас самите ако дръзнем и се отдадем на такава абсурдна съпротива? Какво го чака човека ако си устрои някакъв парадоксален “бунт срещу живота”?
 Оттук не следва ли, че съществува някакво предназначение на човека, което трябва да открием – и на което трябва да сме верни “до последния си дъх”? Наистина “за какво е роден човекът” – мога ли да се питам така? Мога ли да се добера до истинското, а не до някакво мнимо предназначение, което ме задължава да живея “така”, а не “иначе”?
 Впрочем, истинското предназначение, на което трябва да служа неотклонно, не е ли моето лично щастие? Най-важното не е ли да съм щастлив, а не нещастен? Може ли някой да отрече едно такова съзнание за предназначението на човека? Какъв ли ще е този човек, който отрича смисъла на щастието за живота на човека?
 А дали пък мой дълг не е това просто да съм щастлив? По този начин не се ли решава загадката? Между дълг и щастие може ли да съществува единство? Или те неизбежно си противоречат, несъвместими са? Възможно ли е… “една част от мен самия” да иска щастието, а “другата” да се стреми към дълга?
 Няма ли да се решат всички загадки ако достигна потребната ми яснота относно предназначението си на този свят? Не зависи ли именно оттук всичко останало? А от какво тогава ще зависи?

2. Какво е предназначението на човека… “на този свят”?
 Дали пък не съществуват “съвсем многообразни” представи за човешкото предназначение на “този свят”? Според това “какъв си” и “как живееш” не е ли такава и твоята представа за “смисъла на живота”? Или, наопаки, според съзнанието ми за това защо живея необходимо “произлиза” това “какъв съм аз”?
 Аз мога да бъда “почти всичко”, но въпреки това “няма да бъда”… всичко, а “само това”? Кое е онова, което предопределя избора ми – както на живот, така и на самия себе си? Дали свободата е единственото условие, или пък има… “нещо зад нея”, от която тя зависи? Не е ли самият живот истински първото условие?
 Какво обаче иска от мен… животът? Да живея “истински”, “автентично”, пълноценно – не е ли това “истинското предназначение на човека”? Може ли да съм роден за нещо друго, по-важно от това? То не съдържа ли всичко останало? Има ли нещо по-фундаментално, от което да зависи моя порив към пълнота на живота и съществуването?
 Как обаче да постигна така жадуваната пълнота? Оттук не зависи ли главната трудност на “мисията на човека”? А също: мога ли да го постигна? Това “мога” не е ли по-важното? Нима да “знаеш как”, но да не ти стигат силите да го направиш не е трагедия?
 Но всички тези въпроси не зависят ли от решението, което дадох на въпроса какво е човекът? Какъв беше този отговор? Една ли е възможността за такъв отговор? Кои тук са алтернативите?
 Ако аз съм Божие творение, то не следва ли необходимо, че пълнотата на съществуването ми зависи само от Божия закон? Какво иска от мен Бог, моят създател? Мога ли да живея “богоподобно”, един вид да бъда достоен за Великия си Създател? Може ли Бог да желае нещо лошо за най-скъпото си творение?
 Какво се включва в Божия закон на морала? Не са ли това Десетте Заповеди? Съзнавам ли тяхната необходимост за живота – ако искам да живея истински и пълноценно? Строги ли са тези изисквания, не е ли прекалено тежка отговорността, която Бог възлага на слабия човек? А не са ли Божиите заповеди залог на човешката сила?
 Ако “човекът е дух”, то каква тогава е задачата на човека? Съвпада ли това разбиране с току-що анализираното? Човекът като Божие творение и човекът като дух едно и също ли са? Тогава не се ли оказва, че единствен извор на морала е именно Божият закон на дълга? Мога ли да приема, че всичко се резюмира в изискването “ДЛЪЖЕН СИ ДА БЪДЕШ ЧОВЕК!”?
 Това ли е моето предназначение, моята “предопределеност”? Съхранява ли тя свободата ми? Бог “налага” ли ми да бъда, например, добър? Ако Бог “ме застави да бъда добър, да правя добро”, то нали тогава нищо няма да е моя заслуга? Имат ли ценност постъпките, които не са резултат на свободен избор? Бог не ми ли е дал възможността сам да избирам какъв да бъда, какво да правя?
 Впрочем, ако Бог беше “заложил” в човека някакъв своеобразен “чип на доброто” (на “добротата), то в каква ситуация би изпаднало неговото творение? Нямаше ли тогава човешкото достойнство да пострада? Нямаше ли тогава да бъдем “като роботи”?
 Нямаше ли тогава да изчезне всяка ценност на онова, което правим? Ценно не е ли само онова, което сам съм избрал? Ценно ли е онова, за което нямам заслуга? Ако бяхме “програмирани да правим добро”, тогава щяха ли да съществуват “добро” и “зло”? След като Бог ни е оставил да решаваме сами, не е ли открил с това пътя на човешкото достойнство?
 Заслужава ли си да обсъждам другата възможност: “Няма Бог, а човекът сам е направил себе си от… маймуна!”? Ако човекът е чисто “творение на природата”, то тогава би ли съществувал морален проблем? “Природните същества” (животните) имат ли свой морал? Природа-та признава ли свободата на избора?
 А може би човекът сам е “завоювал” и свободата си? Но как тогава без никаква опора е могъл да “срази” всемогъщия природен закон, не признаващ никаква свобода, а навсякъде налагащ само необходимост? За природата свободата не е ли аномалия? В природата не действат ли “материални закони”, които не търпят свобода?
 Ако наистина нашият морал се базираше на “всеобщия закон на природата”, то тогава нямаше ли “користта”, “ползата”, “интересът”, “изгодата” и пр. да бъдат наши единствени “морални закони”, “императиви”? Тогава нямаше ли наш дълг, например, да бъде повелята “Кради – защото е полезно!” и пр.?
 Възможно ли да съществува морално съзнание, основано на нуждата, на необходимостта, на строгата причинност? Дали чистите нравствени постъпки не се намират в пълно противоречие с природната детерминация, с непреодолимата обусловеност? Не са ли те израз на свободата, непозната за природния ред?
 Има ли други възможности, които да сочат “извора на морала”? Кои ли могат да бъдат те? Как да възприема възгледа, че “няма вечни морални истини”, че “в морала всичко е относително” и “субективно”? Те дали не са израз на “пълна свобода”? Ако нямаше морални истини, важащи за “всички времена и хора”, то тогава какъв би бил животът?

3. Кой е извора на човешкото достойнство?
 “Да живея достойно” и “да бъда щастлив” – съществува ли противоречие между двете? Дали е нещастен онзи, който пази и е опазил достойнството си? Но дали като “бдиш” за достойнството си не си “навличаш” беди? Ако съм безразличен към своето достойнство, то моето щастие няма ли да бъде подкопано?
 Какво, впрочем, е достойнството? Как да разбирам тази дума? “До-стойният” човек не е ли един вид “стойностен”, т.е. имащ ценност? А “стойността” и дори “цената” на човека не е ли личността? “Да бъдеш достоен” и “да бъдеш личност” едно и също нещо ли са? Следва ли оттук, че “недостойни хора няма”?
 Кога човек губи достойнството си? Коя постъпка е недостойна? А от какво се определя достойнството на “един човешки жест”? Трябва ли човек да живее достойно живота си? Но какво означава това? Тези въпроси не са ли излишни? Дали всеки разбира какво е достойнство, но… е трудно да го каже?
 Кога човек сам проваля достойнството си? Дали достойнството ни зависи единствено от нас самите – или то се определя от… “реакцията на другите към нас”? Ако поставя достойнството си в зависимост от другите (от “общността”), то няма ли това да е израз на бягство от отговорност?
 Впрочем, прави ли са тези, които твърдят, че моралът е… “обществено отношение”? Дали не са прави в някакъв смисъл, но в друг са абсолютно прави? Мога ли да определя точно за какво става дума тук? Не е ли по-добре да смятам, че моралът е по-скоро индивидуално и личностно отношение, а не “социално” и “обществено”?
 В морала “ние стоим един срещу друг” като индивиди, или като… “обществени същества”? Мога ли да смятам, че “човешкото” съвпада със “социалното”? Човекът ли зависи от общността, или общността зависи от “човечността на индивидите”, които “я населяват”?

 До каква степен сме зависими от “социалното си обкръжение”? Ако тази зависимост премине границата на “личностно-индивидуалното” и “интимно-личностното”, то какво ще означава това? Може ли социумът да ми се меси в това какъв трябва да бъда и как трябва да живея? Какво ще означава такава намеса?
 Ако другите, а не аз решавам какво да правя, то какво ми се е случило? Може ли влиянието от страна на социума да е “невидимо” за мен? Възможно ли е безсъзнателно “да робувам” на норми и правила, които са създадени без моето участие, без някой да ме пита? Не трябва във всеки момент само аз да преценявам “какво трябва” и “какво не трябва”? Другите по-добре от мен ли разбират тези неща?
 Ако се оставя “други да решават вместо мен”, то това не е ли “по-лесното решение”? Но кой тогава ще бъде отговорен за постъпките ми? Могат ли тогава другите да ме съдят за нещо, което “не е така”? Щом сам не съм решавал, имат ли тогава право да ме съдят?
 Има ли хора, които са готови заради “лесния и безотговорен живот” да жертват достойнството си? Има ли хора, които са склонни да приемат “морално ръководство отгоре”? Защо ли е така при тях? Не са ли се отказали от свободата си?
 Не е ли разумно да смятам, че без свобода лесно се живее, но за сметка на това не се живее достойно? Кое от двете избирам за себе си?

4. А що е съвест?
 Налага ли се в разговора за морала, живота, свободата и човека да намесваме и съвестта? Съществува ли необходима връзка между дълг и съвест? А между добро и съвест? А между щастие и съвест? Справедливостта зависи ли от съвестта?
 Кога говорим за “безсъвестни хора”? Има ли хора, които “са загубили” съвестта си? Как така, какво е станало с тях? “Ампутирана” ли е съвестта от душите им? Как се е стигнало дотам? Или всеки човек винаги и все пак има “някаква съвест”?
 Защо думата “съвест” съдържа такъв корен, “вест”? Дали езикът тук не ме подвежда? Каква може да е тази “вест”? “Съ-вест”, не е ли произлязло от “със вест”? Да правиш нещо “със вест”, със “съ-вест”, какво ли е пък това?
 Откъде ли иде тази парадоксална “вест”? Кой ли ми я “нашепва”? Дали съвестта не е онова, което ми говори да правя винаги добро? Може ли нечия съвест да учи даден човек така: “Прави зло!”, “Бъди нечестен!”, “Лъжи!”, “Кради!”, “Отдавай се на пороците!” и пр.? Каква ли ще е тази “съвест”?
 Кой или какво учи човека да прави тези неща? Коя е силата, която тласка човека към злото? Явно не съвестта, но кое все пак? Дали пък не е станало така, че човекът-измамник например просто “си е направил сметката”, че ще има някаква изгода от своите измами? Кое е онова, което може да “крои” подобни “криви сметки” – и така да тласка човека по пътя на злото?
 Дали пък не разсъдъкът не е онова, което така подвежда човека? Дали той не ни учи, че можем да имаме сметка от това да постъпваме безнравствено? А след като разсъдъкът всъщност пряко зависи от “формите и законите” на материалното и на света, то не се ли оказва, че източник на злото е тъкмо тази сфера? Безнравственият не е ли роб тъкмо на материалното, на ползата, на “криворазбрания интерес” и пр.? Тези хора запазили ли са свободата на избора, или, напротив, не са?
 Но да се върна на съвестта, която е в пряко противоречие с “интереса” – така ли е това? Съвестта не казва ли на човека обратното, а именно: “Не лъжи!”, “Не кради!” и пр.? Как е възможно това, откъде се е взел този “глас”, който учи човека винаги да прави добро?
 Когато разсъдъкът ми казва едно, а съвестта – друго, кое от двете съм по-склонен да избера? Коя “повеля” е по-силната? Дали това не е различно при различните хора? Или пък зависи от… “обстоятелствата”, от “случая” и от “ситуацията”? Може ли винаги да се слуша съвестта? Няма ли тогава да бъда най-голям наивник?
 А може би аз често сключвам “сделки със съвестта” си? Какво ли означава това? Нима казвам на съвестта си: “Ти потрай, замълчи, докато извлека изгодата, пък след това ще те послушам!”? Случвало ли ми се е да постъпвам така? Водя ли такъв “вътрешен диалог” със съвестта си? Значи ли това, че съм “съвестен”? Има ли хора, които изобщо и съвсем не чуват нейния глас?
 Ако другите смятат моята “прекалена привързаност към доброто и съвестта” за наивност, то това ще ме разколебае ли? Ако чуя по свой адрес: “Какъв глупак! Шансът беше кацнал на рамото му, но той по “морални подбуди” се отказа от успеха си! И пр.”, то ще ми стане ли мъчно? За кое по-точно – че не ме разбират, или че наистина съм… глупак?
 Какво печеля ако се старая да не изневерявам на онова, което моята будна съвест ми говори непрекъснато? А какво губя? И какво избрах все пак?

КАЗУСИ:
(І)“Суха е теорията, братко мой, а дървото на живота зеленее…”
 Как да разбирам знаменитите думи на Гьоте?
 Мога ли да предам по-обстойно техния смисъл?
 Прав ли е той, или показва едно неразбиране на науката и теорията?
 Може ли, впрочем, да се живее “теоретично”, т.е. според някаква предварително съчинена теория? Какъв ще бъде такъв един живот?
 Има ли все пак някакъв живот и в теориите – или те винаги при-личат на “изсъхнал пън”? Защо е така?

(ІІ)Кант твърди горе-долу следното в известния си пример с… “давещото се дете”:
Представете си че сте на брега на една река, и че едно дете е паднало във водата и се дави. Неколцина вероятно скачат да му помагат, да го вадят от реката. Първият вероятно е скочил (ако “погледнем в дълбините на душата му”!) не за друго, а защото… е забелязал, че това е детето на богат гражданин, който ще го възнагради богато ако той спаси детето. Този човек, макар че прави все пак добро, постъпва обаче съвсем безнравствено, неговата постъпка не съдържа в себе си нравствен смисъл. Друг скача, защото знае, че… дамите, които са на брега, ще се възхитят от постъпката му, той един вид “ще се издигне в очите им”, те ще му ръкопляскат, а от това един ден може да спечели и известна изгода: любовта на някоя възхитена от постъпката на такъв герой дама. И този постъпва безнравствено, нищо че все пак прави добро – съзнанието за полза, користта, определяща постъпката му, мотивът за полезност обезценяват направеното. Трети може би скача във водата просто да покаже, че умее добре да плува и т.н., и неговата постъпка не съдържа нравствен смисъл, макар че не е толкова користна. Единствено онзи, който скача във водата не за друго, а защото се чувства длъжен да направи добро, един вид само по повелята на съвестта си, т.е. напълно свободно от мотивите за полезност, корист и пр., само този извършва чиста нравствена постъпка, защото изпълнява моралния закон, гласящ: “прави добро без да мислиш за някакво възнаграждение”, един вид само защото си длъжен; а императивът за такъв човек е: БЪДИ ЧОВЕК, ВИНАГИ ПОСТЪПВАЙ СПОРЕД ОНОВА, КОЕТО ТИ ПОВЕЛЯВА СЪВЕСТТА! Даже ако такъв човек, по призива на своята чиста съвест, съвсем забрави за всичко друго, дори и за това, че… сам не умее да плува (т.е. не търси никакво извинение да не послуша съвестта си!), то само тогава постъпката му ще бъде абсолютно безкористна, образец за чиста нравственост.”
 Как се отнасяте към разбирането на Кант? Това ли е чистата нравственост?
 Съгласни сте с това, че съществуват два вида “императиви” (“повели”): категоричен и хипотетичен? (Първият говори така: “Длъжен си да правиш добро, длъжен си да бъдеш човек, слушай само съвестта си, не се поддавай на слабостта си, бъди човек, бъди достоен да си човек и т.н.!”, а вторият, условният императив се свежда до това винаги да правиш нещо… заради нещо друго, за някаква цел, изгода, корист и пр. )
 Човекът, който учи заради… дипломата, бъдещата професия, заплата и пр. безнравствено ли постъпва? Не е ли “човешко” и разбираемо това: “така правят всички!”? Не трябва ли обаче да учим защото сме длъжни, защото… “щом си човек, трябва да си мислещо същество”?
 Кога заниманията с наука, с друга професия, дори и… “правенето на любов” може да е… “съвсем безнравствено дело”?
 Правите ли вече точно разграничение кои мотиви са нравствени, а кои подтикват човека към провал като нравствено същество?
 Как да направим така, че чувството за дълг винаги да е живо в гърдите ни?

(ІІІ)“Има Бог – има морал; няма Бог, няма морал, следователно всичко е позволено.”
 Прав ли е Достоевски в това свое твърдение?
 Може ли да съществува друг източник на морала, морален закон, поставен на други основи?

 Какво казват хората, които обичат да казват: “Вярвам не в Бога, а в човека, в доброто, в разума и пр.!”?
 Дали вярата в човека може да замени вярата в Бога?

(ІV)“Знанието за живота е по-високо от живота, знанието на законите на щастието е по-високо от щастието – ето с какво трябва да се борим!”
 Защо Достоевски мисли така?
 Знанието и науката нима са завинаги откъснати от живота, нима те никога не могат да го проумеят или постигнат?
 Ако започнем да живеем “научно”, то тогава какъв ще стане живота ни? Дали ще бъдем едва тогава истински щастливи?
 Впрочем, какво означава, например, да се опитваш да се влюбиш,… “прилагайки научен подход”? Какво ще стане от една такава любов, “родена в епруветка”?
 Дали може да се смята, че “любовта е нравствената стихия на живота”? Любов ли е онова, което се разминава с нравствеността? Какво става с една любов, която съдържа в себе си “нечисти помисли”?


ЗА АВТОРА: Ангел Грънчаров е роден на 28 март 1959 г. в гр. Долна баня, Софийска област. През 1983 г. се дипломира по специалността философия в Държавния университет в Санкт-Петербург, Русия. През 1985 г. е асистент по философия в Пловдивския университет "П. Хилендарски", където работи до 1992 г. От 1992 завежда създадения от него Център за развитие на личността, в който група млади философи, психолози и социолози провеждат редица изследвания върху проблеми, свързани с човека. В Центъра се организират за първи път в България курсове по практическа психология и антропология, тук е и началото на психоанализата в съвременна България - в центъра работят психолози, специализирали психоанализа в Париж. Автор е на книгите "Животът на душата: психология" (1997; прераб. изд. - 1999), "Универсумът на свободата" (2001), "Изкуството на мисълта" (2001), "Преследване на времето. Изкуството на свободата" (2002), "Тайнството на живота. Въведение в практическата философия" (2006). Работи в областта на психологията и философията: "Изкуството да се живее: етика на достойнството" (1998), "Тайнството на живота" (1999), "GAY-културата" (2001) и др. Сътрудничи със свои публицистични статии в редица печатни издания.


Към "Библиотека по критическо мислене "Реймънд Хигинс"